Имаме нужда да се изкачваме, за да открием във високото това, което не ни дават долините! Имаме нужда да се изкачваме, за да се завръщаме, узнали отново цената на скъпите ни неща!
На 20 април 1984г. Проданов стъпи на Еверест. Изкачи се сам и сам остана в ледената прегръдка на Хималаите. Хималаите са далеч, Рила обаче е близо, а духът на планината е един и същ, без значение от достигнатата кота. На 20 април, 24 години по-късно, трима приятели се върнахме в планината. Там сред тишината на застиналите сенки на отвесните зъбери да си поиграем на криеница с лавините, за да си спомним за Христо, за Людмата – за подвига, амбицията, силата; за човечността... Думите ни бяха излишни... Застанахме тихо до паметните плочи върху голямата морена, погледнахме плахо към Камилата и сведохме очи за миг... Вдигнахме наздравица с топъл чай в памет на всички оставили телата си и разтворили душите си в планината.
Всеки сам определя цената, която да заплати за своите мечти. Христо – и възхваляван, и критикуван, бе първият българин дръзнал да се изправи срещу световния планински първенец. Дали загина, защото бе слаб, защото се бе предал или загина с усмивка, щастлив? Няма и смисъл да се питаме - той просто сбъдна мечтата си. В нощта на 20-ти април Людмата също направи своя избор - загърбвайки завинаги Еверест.
На 20 април Вожда, Андро и Аз (Тедо) се качихме до втора тераса на Мальовица. На апела ми да си спомним за Христо и Людмата на учебен център Мальовица “изненадващо” нямаше никой желаещ да се катери с нас. Жалко, но факт! Тръгнахме в уречения час в ясно и слънчево време. Трудно е да преценя дали имаше повече сняг или вода; за около 2 часа стигнахме до хижа Мальовица. След кратка почивка тръгнахме нагоре към втората тераса. Снежната покривка бе с дебелена около 1,30 м. Снегът - мокър и тежък. По околните улеи личаха падовете на скоро стоварили се лавини (внушителна бе една от лавините, зависнала само на няколко десетки метра над хижата). В това изкачване нашият Вожд получи своето ново, зимно, прозвище – "Ходещият по снега". Не зная каква бе тайната (може би Влади знаеше къде са камъните под снега), но той се движеше с привидна лекота по снега, докато аз и Андро (особено аз) се борехме неистово с пропадания на почти всяка крачка. Стигнахме до голямата скала, на която са паметните плочи на загиналите алпинисти, поклонихме се и седнахме на една уютна и най-вече суха скала, стърчаща от снега. Направихме си по чаша чай, вдигнаме наздравица за духовете на планината и с пожелания за дълголетни общи катерения изпихме живителната течност. Голямо удоволствие е да пийнеш топъл чай, докато си вир вода, а мускулите ти вече са се сковали от умора. След още малко препичане на слънце (благодарение на което сега лицата ни са наситено червено оцветени), започнахме спускането си по обратния път. На хижата последва поредната слънчева баня (която ни доизгори лицата) и след едно много мокро, но забавно спускане скоро бяхме на изходния пункт, от където бяхме тръгнали сутринта.
В заключение ще кажа само, че това изкачване беше едно великолепно изживяване, един съвършено интимен момент между нас и планината. Върхът бе прекалено далече за нас този ден, но въпреки че не се качихме на него се върнахме удоволетворени с широки усмивки, изгорели лица и изпълнени с емоции души.
Поклон пред паметта на загиналите в планината, наздраве за живите - вървящи в техните стъпки към поредния връх. А върховете имат много имена, за Проданов – това бе Еверест, за Людмата – върхът е с името Човечност!
На 20 април 1984г. Проданов стъпи на Еверест. Изкачи се сам и сам остана в ледената прегръдка на Хималаите. Хималаите са далеч, Рила обаче е близо, а духът на планината е един и същ, без значение от достигнатата кота. На 20 април, 24 години по-късно, трима приятели се върнахме в планината. Там сред тишината на застиналите сенки на отвесните зъбери да си поиграем на криеница с лавините, за да си спомним за Христо, за Людмата – за подвига, амбицията, силата; за човечността... Думите ни бяха излишни... Застанахме тихо до паметните плочи върху голямата морена, погледнахме плахо към Камилата и сведохме очи за миг... Вдигнахме наздравица с топъл чай в памет на всички оставили телата си и разтворили душите си в планината.
Всеки сам определя цената, която да заплати за своите мечти. Христо – и възхваляван, и критикуван, бе първият българин дръзнал да се изправи срещу световния планински първенец. Дали загина, защото бе слаб, защото се бе предал или загина с усмивка, щастлив? Няма и смисъл да се питаме - той просто сбъдна мечтата си. В нощта на 20-ти април Людмата също направи своя избор - загърбвайки завинаги Еверест.
На 20 април Вожда, Андро и Аз (Тедо) се качихме до втора тераса на Мальовица. На апела ми да си спомним за Христо и Людмата на учебен център Мальовица “изненадващо” нямаше никой желаещ да се катери с нас. Жалко, но факт! Тръгнахме в уречения час в ясно и слънчево време. Трудно е да преценя дали имаше повече сняг или вода; за около 2 часа стигнахме до хижа Мальовица. След кратка почивка тръгнахме нагоре към втората тераса. Снежната покривка бе с дебелена около 1,30 м. Снегът - мокър и тежък. По околните улеи личаха падовете на скоро стоварили се лавини (внушителна бе една от лавините, зависнала само на няколко десетки метра над хижата). В това изкачване нашият Вожд получи своето ново, зимно, прозвище – "Ходещият по снега". Не зная каква бе тайната (може би Влади знаеше къде са камъните под снега), но той се движеше с привидна лекота по снега, докато аз и Андро (особено аз) се борехме неистово с пропадания на почти всяка крачка. Стигнахме до голямата скала, на която са паметните плочи на загиналите алпинисти, поклонихме се и седнахме на една уютна и най-вече суха скала, стърчаща от снега. Направихме си по чаша чай, вдигнаме наздравица за духовете на планината и с пожелания за дълголетни общи катерения изпихме живителната течност. Голямо удоволствие е да пийнеш топъл чай, докато си вир вода, а мускулите ти вече са се сковали от умора. След още малко препичане на слънце (благодарение на което сега лицата ни са наситено червено оцветени), започнахме спускането си по обратния път. На хижата последва поредната слънчева баня (която ни доизгори лицата) и след едно много мокро, но забавно спускане скоро бяхме на изходния пункт, от където бяхме тръгнали сутринта.
В заключение ще кажа само, че това изкачване беше едно великолепно изживяване, един съвършено интимен момент между нас и планината. Върхът бе прекалено далече за нас този ден, но въпреки че не се качихме на него се върнахме удоволетворени с широки усмивки, изгорели лица и изпълнени с емоции души.
Поклон пред паметта на загиналите в планината, наздраве за живите - вървящи в техните стъпки към поредния връх. А върховете имат много имена, за Проданов – това бе Еверест, за Людмата – върхът е с името Човечност!
Няма коментари:
Публикуване на коментар