Близо месец след приключване на похода най-сетне намерих малко време да напиша и отчет за провеждането му.
Както си беше по програма се събрахме на Централна автогара в 6.20 сутринта. Деян (приятел на Ради) обаче се беше леко успал, та се наложи да задържим автобуса на излизане от автогарата за около минута, за да може и той да се качи. Попълнихме бройката до 7 човека. Пътуването мина без проблеми и малко преди 10.00 ч. бяхме в Петрич. Отидохме до полицейското да се обадим на граничарите, обаче за наш късмет се оказа, че гранична полиция е на друго място, та загубихме половин час още от тук.
В крайна сметка точно в 11.00 поехме по баирите, като естествено в чисто мой стил си харесах една пътечка без маркировка и се юрнах по нея. За огромно щастие на цялата група след 10-тина минути излязохме на маркирания черен път и бавно и полека поехме в жегата нагоре. Като казвам жега, за тези които миналата година бяха с нас към Околчица, този поход би им се сторило по-скоро прохладно, но все пак слънцето си напичаше доста силно. Някъде около 12 ч. стигнахме до чешмичка и от една местна жена получихме малко повече информация за оставащия ни път (най-същественото от нея беше, че посочените в картата времена за Беласица са силно занижени и всъщност се оказа много права, защото до подножието на вр. Конгур стигнахме за 7.30 часа вместо очакваните 5). Забравих да спомена, че все още не бяхме получили утвърдителния отговор от граничарите, който ни беше изпратен още на 26 април, та по това време някъде се обади майка ми и каза, че писмото е пристигнало най-сетне. Бъзикът беше, че някой умен човек от Гранична полиция, явно не знаещ къде се намира Беласица, ни беше пратил в Смолянско.
И така продължихме от чешмичката нагоре, минахме покрай изоставена застава на граничарите (планината е изпълнена с такива) и накъде към 14 ч. спряхме за обяд насред черния път по-който се движехме през цялото време. Малко след това за пръв път излязохме на самата граница. Установихме това по купчинките камъни, натрупани през около 20-30 метра. За съжаление съседно било в гръцка територия ни пречеше да видим гледката натам. След още около час вече бяхме на открито по едни доста приятни полянки и гледката към Пирин беше величествена. Точно преди да стигнем началото на изкачването към Конгур, най-сетне се откри и гледка към Гърция и най-вече един язовир точно от другата страна на планината, на завоя на Струма. Виждаха се и Славянка с най-високия й връх Али Ботуш (Гоцев връх), който също е граничен връх, както и няколко по-ниски планини в гръцко, по билото на една от които имаше редица от около 20 вятърни генератори. Подсякохме връх Конгур и стигнахме до пътеката (пътя) свързваш хижата и върха. След кратка почивка започнахме слизане (за щастие по-голямата част по преки пътеки) към хижата и точно в 20.00 ч. след 9 часов преход бяхме там.
На слизане към хижата от там се чуваха някакви неистови крясъци и се наложи да предупредя групата да внимаваме във всяка дума, за да не стане беля. Оказа се, че опасенията са ми били напразни, защото викащите всъщност бяха няколко туристи, които играеха мач на поляната пред хижата и се кефеха като някой вкара гол.
Хижа Конгур се бивша военна застава, която е купена преди няколко години от местното дружество и след основен ремонт е отворена. Има баня с топла вода, която се ползва безплатно. Бойлерът е над печката в кухнята и водата се топли непрекъснато. Санитарните възли не са в особено добро състояние, но сме виждали и доста по-лошо положение. В страни от основната сграда има и 1-2 по-малки сгради, на които местните казват "офицерски къщички", ясно защо. Цената на нощувката е 8 лева.
Хижарят е готин, на моменти леко сопнат като всички местни, но се старае гостите на хижата да са винаги доволни. Стаите са големи с малко легла в сравнение с другите хижи. Ние спахме в стая с 8 легла, като на х. Грънчар например в толкова голяма стая щеше да има поне 20 легла. В столовата има огромна табела "Забранено внасянето на храна от вън" и ние си сформирахме трапеза в коридора пред стаята, където също има маси и пейки. В последствие се оказа, че нямало да има проблеми да си хапнем и там, но пък щеше да ни е доста тясно, защото столовата е малка, а в хижата имаше доста туристи.
Сутринта пийнахме по чайче и започнахме да се приготвяме за път. Тедо имаше "леки" проблеми с коляното, т.е. едва можеше да ходи и заедно с Жени, която я мързеше до болка да ходи решиха да слязат директно в Петрич. Информацията от тях е, че пътеката надолу е доста приятно, почни през цялото време по стръмни улейчета. Малко над Петрич е станало доста мръсно наоколо, но това е характерно почти навсякъде. При следващи посещение на района със сигурност ще предпочетем този вариант за достигане до хижата.
Останалите 6 баирбудали се понесохме обратно нагоре към вр. Конгур (1851 м.) и за около 2.30 часа го достигнахме. Горе има една полуразрушена наблюдателна вишка и две изоставени сгради от гръцката страна, все още стоят и голяма част от телените заграждения. Гледката е великолепна както към България, така и към Гърция.
След половинчасово моткане се понесохме към вр. Радомир. Пътят между двата върха е изключително приятен без почти никакъв наклон, точно преди върха по една пътечка пак без особен зор се стига до най-високата точка. Вр. Радомир (2029 м.) е най-високия връх в Беласица. До 1942 г. се е казвал Калабак и местните все още си го знаят така (между другото дружеството в Петрич също се казва Калабак). Гледката е подобна на тази от Конгур, но от тук се вижда и Дойранското езеро. Интересното беше, че освен по бетонната гранична пирамида, нямаше по какво друго да се разбере, че сме на границата - нямаше изоставени сгради, нито каквито е да е следи от заграждения, което правеше удоволствието пълно.
Слизането от другата страна на върха беше приключение - доста стръмно, с маркировка тук таме, но без почти никаква пътека. Трябваше ни около половин час да стигнем отново до пътя, но през това време сме слезли може би около 300 метра денивелация. Тук седнахме да похапнем и след това продължихме надолу. След около 30 мин. се отклонихме от подбилния път и започнахме продължителното слизане към с. Самуилово. На около час от билото минахме покрай няколко сгради в местността Лопово и в последствие разбрахме от секретарката на дружество Калабак, че една от тях е стара застава, която е закупена от дружеството и догодина би трябвало да заработи като х. Лопово (хижарят ще е грък, защото не е имало желаещи българи). Слизането от Лопово надолу е по военен път, който е с много малък наклон и по тази причина безкраен. Поради това, че пред половината време ръсеше лек дъждец, взехме пътя до селото (общо 3.30 часа) без почти никаква почивка и в крайна сметка, малко преди 19.30, след 11 часа преход, стигнахме до селото. Някъде в тези часове, решихме, че на другия ден няма да ходим до Тумба, защото никой няма да издържи още един над 10 часов преход.
Автобусът, който трябваше да ни прибере към Петрич, беше предвиден за 20.15 и тъкмо бяхме решили, че може да не мине, когато в 20.40 това най-сетне се случи. Пристигнахме в Петрич, където Жени ни беше настанила в туристическата спалня и ни чакаше на автогарата, за да ни заведе до там.
Туристическата спалня е на втория етаж на най-обикновена къща в града и разполага с 20-тина легла, добре поддържана и с баня с топла вода. Поддържа се от секретарката на дружеството Светла, а нощувката струва само 7 лв. за случайни хора и 5 лв. за туристи. След като всички се изкъпахме излязохме да вечеряме и по някаква случайност си намерихме готина кръчма, в която кухнята все още работеше.
На следващия ден сутринта с голяма мъка успях да изритам групата от леглата чак към 9 ч., като преди това бях уредил със Светла бусче, което да ни откара до Самуилова крепост и храма на Ванга в местността Рупите.
Закусихме и потеглихме. Минахме през автогарата и си купихме билети за София, за автобуса в 16.30 ч. Разгледахме забележителностите и по обяд се върнахме в Петрич, където разгледахме и откритата същия ден къща-музей на Ванга. Обядвахме и потеглихме към София. Малко след Благоевград над Рила се исипваше пороен дъжд, а от запад грееше прекрасно слънце и лично аз за пръв път видях дъга, която описваше цяла полуокръжност, беше изключително красиво.
В заключение, тези които не дойдоха изпуснаха доста. Трябва да ви кажа, че дори със спане на толкова евтини места, при това и с една нощувка по-малко, походчето се върза някъде около 70-80 лв. За съжаление все по-трудно ще става да се ходи на някъде без да имаш поне 100 лв. заделени за целта.
Както си беше по програма се събрахме на Централна автогара в 6.20 сутринта. Деян (приятел на Ради) обаче се беше леко успал, та се наложи да задържим автобуса на излизане от автогарата за около минута, за да може и той да се качи. Попълнихме бройката до 7 човека. Пътуването мина без проблеми и малко преди 10.00 ч. бяхме в Петрич. Отидохме до полицейското да се обадим на граничарите, обаче за наш късмет се оказа, че гранична полиция е на друго място, та загубихме половин час още от тук.
В крайна сметка точно в 11.00 поехме по баирите, като естествено в чисто мой стил си харесах една пътечка без маркировка и се юрнах по нея. За огромно щастие на цялата група след 10-тина минути излязохме на маркирания черен път и бавно и полека поехме в жегата нагоре. Като казвам жега, за тези които миналата година бяха с нас към Околчица, този поход би им се сторило по-скоро прохладно, но все пак слънцето си напичаше доста силно. Някъде около 12 ч. стигнахме до чешмичка и от една местна жена получихме малко повече информация за оставащия ни път (най-същественото от нея беше, че посочените в картата времена за Беласица са силно занижени и всъщност се оказа много права, защото до подножието на вр. Конгур стигнахме за 7.30 часа вместо очакваните 5). Забравих да спомена, че все още не бяхме получили утвърдителния отговор от граничарите, който ни беше изпратен още на 26 април, та по това време някъде се обади майка ми и каза, че писмото е пристигнало най-сетне. Бъзикът беше, че някой умен човек от Гранична полиция, явно не знаещ къде се намира Беласица, ни беше пратил в Смолянско.
И така продължихме от чешмичката нагоре, минахме покрай изоставена застава на граничарите (планината е изпълнена с такива) и накъде към 14 ч. спряхме за обяд насред черния път по-който се движехме през цялото време. Малко след това за пръв път излязохме на самата граница. Установихме това по купчинките камъни, натрупани през около 20-30 метра. За съжаление съседно било в гръцка територия ни пречеше да видим гледката натам. След още около час вече бяхме на открито по едни доста приятни полянки и гледката към Пирин беше величествена. Точно преди да стигнем началото на изкачването към Конгур, най-сетне се откри и гледка към Гърция и най-вече един язовир точно от другата страна на планината, на завоя на Струма. Виждаха се и Славянка с най-високия й връх Али Ботуш (Гоцев връх), който също е граничен връх, както и няколко по-ниски планини в гръцко, по билото на една от които имаше редица от около 20 вятърни генератори. Подсякохме връх Конгур и стигнахме до пътеката (пътя) свързваш хижата и върха. След кратка почивка започнахме слизане (за щастие по-голямата част по преки пътеки) към хижата и точно в 20.00 ч. след 9 часов преход бяхме там.
На слизане към хижата от там се чуваха някакви неистови крясъци и се наложи да предупредя групата да внимаваме във всяка дума, за да не стане беля. Оказа се, че опасенията са ми били напразни, защото викащите всъщност бяха няколко туристи, които играеха мач на поляната пред хижата и се кефеха като някой вкара гол.
Хижа Конгур се бивша военна застава, която е купена преди няколко години от местното дружество и след основен ремонт е отворена. Има баня с топла вода, която се ползва безплатно. Бойлерът е над печката в кухнята и водата се топли непрекъснато. Санитарните възли не са в особено добро състояние, но сме виждали и доста по-лошо положение. В страни от основната сграда има и 1-2 по-малки сгради, на които местните казват "офицерски къщички", ясно защо. Цената на нощувката е 8 лева.
Хижарят е готин, на моменти леко сопнат като всички местни, но се старае гостите на хижата да са винаги доволни. Стаите са големи с малко легла в сравнение с другите хижи. Ние спахме в стая с 8 легла, като на х. Грънчар например в толкова голяма стая щеше да има поне 20 легла. В столовата има огромна табела "Забранено внасянето на храна от вън" и ние си сформирахме трапеза в коридора пред стаята, където също има маси и пейки. В последствие се оказа, че нямало да има проблеми да си хапнем и там, но пък щеше да ни е доста тясно, защото столовата е малка, а в хижата имаше доста туристи.
Сутринта пийнахме по чайче и започнахме да се приготвяме за път. Тедо имаше "леки" проблеми с коляното, т.е. едва можеше да ходи и заедно с Жени, която я мързеше до болка да ходи решиха да слязат директно в Петрич. Информацията от тях е, че пътеката надолу е доста приятно, почни през цялото време по стръмни улейчета. Малко над Петрич е станало доста мръсно наоколо, но това е характерно почти навсякъде. При следващи посещение на района със сигурност ще предпочетем този вариант за достигане до хижата.
Останалите 6 баирбудали се понесохме обратно нагоре към вр. Конгур (1851 м.) и за около 2.30 часа го достигнахме. Горе има една полуразрушена наблюдателна вишка и две изоставени сгради от гръцката страна, все още стоят и голяма част от телените заграждения. Гледката е великолепна както към България, така и към Гърция.
След половинчасово моткане се понесохме към вр. Радомир. Пътят между двата върха е изключително приятен без почти никакъв наклон, точно преди върха по една пътечка пак без особен зор се стига до най-високата точка. Вр. Радомир (2029 м.) е най-високия връх в Беласица. До 1942 г. се е казвал Калабак и местните все още си го знаят така (между другото дружеството в Петрич също се казва Калабак). Гледката е подобна на тази от Конгур, но от тук се вижда и Дойранското езеро. Интересното беше, че освен по бетонната гранична пирамида, нямаше по какво друго да се разбере, че сме на границата - нямаше изоставени сгради, нито каквито е да е следи от заграждения, което правеше удоволствието пълно.
Слизането от другата страна на върха беше приключение - доста стръмно, с маркировка тук таме, но без почти никаква пътека. Трябваше ни около половин час да стигнем отново до пътя, но през това време сме слезли може би около 300 метра денивелация. Тук седнахме да похапнем и след това продължихме надолу. След около 30 мин. се отклонихме от подбилния път и започнахме продължителното слизане към с. Самуилово. На около час от билото минахме покрай няколко сгради в местността Лопово и в последствие разбрахме от секретарката на дружество Калабак, че една от тях е стара застава, която е закупена от дружеството и догодина би трябвало да заработи като х. Лопово (хижарят ще е грък, защото не е имало желаещи българи). Слизането от Лопово надолу е по военен път, който е с много малък наклон и по тази причина безкраен. Поради това, че пред половината време ръсеше лек дъждец, взехме пътя до селото (общо 3.30 часа) без почти никаква почивка и в крайна сметка, малко преди 19.30, след 11 часа преход, стигнахме до селото. Някъде в тези часове, решихме, че на другия ден няма да ходим до Тумба, защото никой няма да издържи още един над 10 часов преход.
Автобусът, който трябваше да ни прибере към Петрич, беше предвиден за 20.15 и тъкмо бяхме решили, че може да не мине, когато в 20.40 това най-сетне се случи. Пристигнахме в Петрич, където Жени ни беше настанила в туристическата спалня и ни чакаше на автогарата, за да ни заведе до там.
Туристическата спалня е на втория етаж на най-обикновена къща в града и разполага с 20-тина легла, добре поддържана и с баня с топла вода. Поддържа се от секретарката на дружеството Светла, а нощувката струва само 7 лв. за случайни хора и 5 лв. за туристи. След като всички се изкъпахме излязохме да вечеряме и по някаква случайност си намерихме готина кръчма, в която кухнята все още работеше.
На следващия ден сутринта с голяма мъка успях да изритам групата от леглата чак към 9 ч., като преди това бях уредил със Светла бусче, което да ни откара до Самуилова крепост и храма на Ванга в местността Рупите.
Закусихме и потеглихме. Минахме през автогарата и си купихме билети за София, за автобуса в 16.30 ч. Разгледахме забележителностите и по обяд се върнахме в Петрич, където разгледахме и откритата същия ден къща-музей на Ванга. Обядвахме и потеглихме към София. Малко след Благоевград над Рила се исипваше пороен дъжд, а от запад грееше прекрасно слънце и лично аз за пръв път видях дъга, която описваше цяла полуокръжност, беше изключително красиво.
В заключение, тези които не дойдоха изпуснаха доста. Трябва да ви кажа, че дори със спане на толкова евтини места, при това и с една нощувка по-малко, походчето се върза някъде около 70-80 лв. За съжаление все по-трудно ще става да се ходи на някъде без да имаш поне 100 лв. заделени за целта.
