Отдавна бях обещал да пусна малко отчети за приключенията от това лято и ранната есен, но все не оставаше време. Сега едва намерил си ток на летището във Франкфурт и с единствената опция за връзка към Интернет срещу 8 EUR за 1 час, реших, че вместо да се ръся, мога да седна да попиша, пък надявам се скоро да има откъде да го публикувам.
И така, екскурзионното приключи успешно и дойде септември, най-подходящото време за изродясване. Планът беше първия уикенд да се направи Синия улей, а през втория в съботата Дяволския, а в неделя Белия. За съжаление (а към момента, бих казал за радост) за Белия не се събра група, така че се надяваме да го обходим догодина, ако коленете държат. Извън моите планове, но в следствие доста отложеното ми пътуване за Вануату изникна и възможност за включване и в „Рекламния маршрут” на бюро Радецки – Митикас, Стефани и обиколка на Олимп от 22 до 26 септември.
Синия улей
Учудващо за Момчил, но реши да събере групата за този дълъг и труден маршрут в 7:00 ч., аз лично очаквах да обяви час на събиране на Орлов мост, най-късно 6:00, а по възможност и 5:30. Както винаги Деси закъсня, но не с много и в 7:15 групата в състав 6 туриста и Момчил вече беше на път. Володята ни метна до Център Мальовица и в 9:00 поехме през хижата към седловината Прозореца в района на алпийски заслон БАК. До Втора тераса стигнахме с почти бясно темпо за 1:10. От там с много леко забавяне на темпото най-вече, защото наклона се увеличи близо тройно продължихме нагоре и точно в 11:00 ч. бяхме готови за приключението. Точно в последните метри на изкачването към Прозореца започна да вали. Спря, когато вече бяхме стигнали в крайната точка на прехода – едно хотелче в района на Елешница.
И така, вече оборудвани с каски, започнахме спускането надолу. За 15-тина минути стигнахме първия и най-голям (около 25 м.) отвес по трасето. Тук се наденахме в седалките, а Момчил ни овърза като пашкули с гръдните обвръзки и един по един поехме надолу. Общо екипирането на трасето и участниците и спускането на всички по отвеса отне малко над час. Това естествено не се хареса на шефа и той започна да пришпорва всички да бързат там, където маршрута позволява. След още 20-тина минути и няколко интересни подскачания по скалите, особено при положение, че вече всичко беше дюз мокро и страшно хлъзгаво стигнахме до кулминацията на маршрута – Прохода на водопада. Така се нарича един отвес, който, ако трябва да се оборудва, би било доста голямо предизвикателство. За наше щастие обаче, още преди години бдителни луди глави са открили, че съществува тесен тунел с 2-3 м. вертикален участък, последван от наклонена галерия, който излиза точно под отвеса. Преминаването му не представлява особена трудност, но води до особена калност на излезлите от долната му страна.
От тук продължихме надолу с ясното съзнание, че още не сме минали и една трета от маршрута, а времето вече напредва. След още един съвсем малък отвес преминат с рапел, Момчил предприе изненадваща маневра в дясно по склона на улея, който вече не беше толкова непристъпен като в началото. По този начин избегна опъването на още 2 рапела и ни спести доста време. Макар ходенето напреко по силно наклонен терен също да не е особено лека задача, все пак беше за предпочитане през ходенето по супер мокрите камънаци. Върнахме се в основното трасе на улея, само за да пресечем дола, който вече си мязаше доста осезаемо на река и продължихме по левия склон, за да достигнем дългия наклонен рапел. Тук по правилата за спускане по наклонен рапел не бяхме на протриващи възли през карабинер, а със самозатягащи се възли. Това обаче изигра лоша шега на един от участниците и за малко да прецака и още един, което наложи отново да се прибегне до вече изпитаната методика на спускане с протривка. След като се установи, че търкалянето по наклонен тревист терен, обикновено не води до сериозни последици, повечето от нас вече солидно премръзнали, продължихме надолу.
Очакванията бяха, че до долу няма да има нужда от повече въжета, но мокрите скали принудиха началника да пусне още 2 рапела за преминаване на пасажи с отвес не повече от 2 метра, които иначе могат да се минат само с държане за хватки. На последния рапел, даже се наложи да жертваме около 2 метра въже, поради липса на други опции за безопасно преминаване. Часът вече беше 18:00, но пък края вече наближаваше. След още малко ходене напуснахме окончателно улея и по левия склон се отправихме през гората към асфалтовия път между Кирилова поляна и Рилския манастир. Стъпихме на пътя малко преди 20:00 заедно с последните проблясъци светлина и Момчелников беше изключително доволен от групата. Володята ни чакаше на уреченото място и скоро вече бяхме на топличко в хотела. Свалихме мокрите дрехи (аз лично не чух, у някой да е останала суха дреха след целия този дъжд), ударихме по един душ и се настанихме в кръчмето на по чашка винце, гарнирана с вкусна гозба.
На сутринта поехме с бусчето към полето. Навестихме Стобските пирамиди. Оплюхме таксата от 2 лева, която са определили за раглеждането им, при положение, че цялото облагородяване на пътеката е станало по евро проект и си минахме по пряката странична пътека. В горния край поредната доза оплюване беше предизвикана от табелката „Внимание опасен участък”, която стоеше на края на един дървен парапет и която всъщност трябваше да гласи „След като окрадохме европарите, остатъкът стигна до тук”. От върха, Момчил реши, че вчерашната изродия е била малко и с половината група пое напряко през гората към долината в ляво. Противно на моите очаквания, не само че стигнаха успешно до долу, ми дори ни изпревариха.
В равнинната част на програмата включихме посещение на Самокова в гр. Рила и хапване в любимото заведение точно до ж.п. линията в с. Мурсалево и в ранния следобед се прибрахме в София. Към този етап, се заканих на Момчил, че догодина пак ще се включа в маршрута, но към днешна дата, след контузията на коляното, за която ще стане дума по-късно не мисля, че има особени шансове да се случи.
Тук идва моментът да поясня, как се появи подзаглавието на статията. Поради ранния час на прибиране имаше време и за едно кино, та с Жени гледахме „Последният въздушен повелител”.
Дяволския улей
Събота, великата дата 11.09. Отново в 7:00 ч. групата е на линия на Орлов мост и с малкото бусче умело шофирано от Сивко се понасяме към Мальовица. На Панчарево събира Момчил, хапваме по една бърза баничка и продължаваме. Сценарият до Прозореца е почти точно копие на този от миналата седмица. Разликата се дължи на атмосферните условия. Докато миналата седмица катерейки се нагоре времето се разваляше, то сега се оправяше и на втора тераса вече беше слънчево и прекрасно.
Стигайки в началото на Дяволския улей, предвид бързината на групата и хубавото време, душата на Момчил се поразмекна и ни разходи и до вр. Двуглав, за да се насладим на прекрасната гледка.
Точно в 12:00 започнахме спускането на улея. Множество стръмни пасажи, част от които преминавахме с помощта на здравата ръка на водача, но без никакви осигуровки. В 12:45 приключихме с алпийската част, но всъщност по всеобщо мнение на участниците започнахме по-трудната част, където имаше множество силно наклонени тревисти склонове. По част от тях опитахме да се спуснем по Д..., но се оказаха на гадни тераски и бабуни и нямахме особен успех.
В крайна сметка около 15:00 ч. успешно се припътихме в района на Кирилова поляна, където Сивко вече нетърпеливо ни чакаше. Последва дежурното хапване на Мурсалево, едно доста бясно каране към София и около 18:00 ч. вече бяхме в родната мърлява столица.
Митикас, Стефани и обиколка на Олимп
Както вече казах, тази екскурзия не беше в предварителните ми планове и се записах в последната възможна минута, но съм изключително доволен, че го направих. Всички глупости, които се говорят за Олимп в България, са абсолютни митове и планината е настина много красива, а върховете много по екстремни за изкачване в сравнение с Мусала и Вихрен.
Ден 1
Групата в състав 19 туристи, един водач (вездесъщия Момчелников) и двама любители на морето се натовари на автобуса на Тони и се понесе през границата, покрай Солун, до Лептокария, където оставихме рибоците да се плацикат в морето, докато ние си трошим краката. От там през Литохоро в 17:00 ч. бяхме на паркинка на Приония и след експресно раздаване на ЛОК-овете тръгнахме към х. Спилиос Агапитос. За отбелязване е, че, макар и за кратко, попаднахме в капана на тъпите стачкуващи гърчуля и малко преди Серес се наложи да почакаме 20-тина минути, преди да продължим.
Момчил беше демократично настроен, поради факта, че пътеката няма разклонения и места, където човек да се обърка и затова разреши всеки да движи със собствено темпо. И така първите стигнаха до хижата за по-малко от 2 часа, а последните за около 3. Всеки, който е чел описанието на условията в Refuge A, както още е известна х. Спилиос Агапитос и правилата, които трябва да се спазват вътре, ще остане очарован от реална обстановка. В България не можете да намерите толкова чиста и добре поддържана хижа. Хапнахме, поприказвахме си до 21:50 и по най-бързия начин се приготвихме за лягане, защото токът се гаси точно в 22:00.
Ден 2
В 8:30 всички под строй поехме към Митикас в прекрасно слънчево време. До вр. Скала всичко беше прекрасно, след това демокрацията свърши, защото започна трудната част от маршрута. Оборудвахме се със задължителните за маршрута Каки Скала каски. Навлякохме всички налични дрехи, защото вятърът беше пронизващ и в строг ред тръгнахме към Митикас. Не мога да кажа, че маршрута представлява някаква сериозна трудност, но трябва да се внимава почти през цялото време – или стъпалата се неудобни, или трябва да внимаваш да не бутнеш камъни върху идващите след теб или ти се налага да се разминаваш с идващите срещу теб, далеч не толкова внимателни българи. Както казва Момчил, всяка от последните 3 години, се налага хеликоптер да сваля от района пострадали българи, в повечето случаи поради плиткоумието на разни недодялани водачи. Сами се сещате, че Радецки подобен случай няма.
Стигнахме върха, насладихме се на панорамата за 5 минути, направихме по няколко снимки и задължителната обща снимка на групата и се понесохме обратно по маршрута към Скала. Минахме през Скулио, който не представлява абсолютни никакво предизвикателство в хубаво време, но пък открива изключителна гледка към масива на Митикас и Стефани и слязохме в долчинката под него, където обядвахме. От там в съвсем свободен ход с много почивки под прекрасното слънце групата се прибра обратно в хижата.
В 18:00 ч. в столовата на хижата се проведе кратко, но изключително важно обучение за придвижване по хоризонтален и наклонен парапет, което щеше да ни трябва при изкачването на Стефани на следващия ден.
Ден 3
Отново тръгване около 8:30 по пряката пътека към хижите Христос Какалос и СЕО. В мъгла и доста силен конденз от нея около 11:00 ч. се настанихме в СЕО и започнахме да дебнем, дали Тронът на Зевс ще прояви снисхождение към групата ни и ще се открие, давайки ни възможност да го изкачим.
Скоро времето се пооправи и Момчил не чака втора покана. По най-бързия начин екипира всички със задължителните за финалната част на маршрута гръдни обвръзки и поехме по Зонария към началото на пътеката за Стефани – Ууки Стефани. След има-няма час бяхме на Стефани 2, докъдето се стига по стръмен, но безопасен улей. Тук Момчил с много малка помощ от страна на мен и Пепи, започна оборудването на трасето, което се състои от общо 3 въжета, закачени за наличните по трасето планки и няколко оборудвани от началника скални халки. След като всяко от въжетата беше готово, половината от групата пое по маршрута. Не мога да отрека, че беше интересно, особено за мен и Пепи, които се занимавахме най-вече с оказване на помощ на по-неопитните участници.
Цялата процедура по изкачване на Стефани 1 отне на водача и групата около 2 часа, като втората групичка учели малко по-мъгливо време, но пък чакаше в по-слънчево време и не може да премръзне много.
Върнахме се в хижата и се отдадохме на топли манджички и чашки с винце.
Ден 4
Време е да слизаме към полето. Не знам дали на планината не й се искаше да я оставяме или просто си беше в кофти настроение, но не можахме да видим, нито платото на музите, нито ридът Лемос, нито гледките от Скурта. Единственото, което заслужаваше внимание по време на слизането е огромната вековна черна мура, в сравнение с която нашата Байкушева мура е детенце в предучилищна възраст. Мъглата й придаваше изключително мистичен вид и се чувствахме малко като във Ветроклин при Ентите.
Стигнахме до уреченото място на пътя в 12:00 ч., което според Момчил е най-бързото време постигано до сега от група водена от него по този маршрут. Натоварихме се на рейса и след по-малко от час, вече бяхме на брега на морето в хотелчето в Лептокария.
Настанихме се, и въпреки лошото време част от нас изпробваха как е водата в Егейско море – солена е. Следобяд направихме едно бързо пазаруване в местния Лидл, а вечерта си устроихме „Тераса парти” на две основни групички – ВИП туристите с водача + Петър и Жени и останалите, които даже май посетиха и някоя от местните дискотеки, защото доста дълго време липсваха от тяхната тераса.
Ден 5
Времето най-сетне се оправи отново, но вече е време да си тръгваме. По пъргавите, отново се топнаха във водата, но аз не бях от тях. Около 9:00 ч. поехме обратно към България. На излизане от Лептокария спряхме да снимаме върховете, които се бяха открили много красиво и продължихме към Солун. Помотахме се малко из улиците му, посетихме църквата „Свети Димитър Солунски”, видяхме Бялата кула, хапнахме по един Гирос (или Джирос, така и не разбрах, кое е правилното), качихме се до крепостните стени и продължихме към границата.
Разхождайки се из Солун по едно време осъзнах, че подаръците, които бях взел за Жени в Лептокария, останаха на масата в стаята на хотела, та набързо организирах повторен шохинг, за да не се връщам в България с празни ръце.
В заключение бих препоръчал тази екскурзия на всички любители планинари. Цената наистина е малко по-висока в сравнение с повечето други туроператорски агенции, но организацията е с пъти по-добра, а мерките за сигурност на туристите, които се предприемат не можете да намерите никъде другаде.
И така, успях да убия 2 часа пишейки този пътепис и вече е време, лека полека да се отправям към гейта, за да се бордвам за Осака. Предстои ми 11 часа полет, след това 5 часа почивка и още 11 ч. полет да Окланд, където се надявам багажът ми да пристигне заедно с мен, защото иначе ще стане интересно.
В заключение, искам да благодаря на Деси Стаменова за предоставените снимки и разрешението да публикувам част от тях в тази статия.
Публикувано от Осака, Япония
И така, екскурзионното приключи успешно и дойде септември, най-подходящото време за изродясване. Планът беше първия уикенд да се направи Синия улей, а през втория в съботата Дяволския, а в неделя Белия. За съжаление (а към момента, бих казал за радост) за Белия не се събра група, така че се надяваме да го обходим догодина, ако коленете държат. Извън моите планове, но в следствие доста отложеното ми пътуване за Вануату изникна и възможност за включване и в „Рекламния маршрут” на бюро Радецки – Митикас, Стефани и обиколка на Олимп от 22 до 26 септември.
Синия улей
Учудващо за Момчил, но реши да събере групата за този дълъг и труден маршрут в 7:00 ч., аз лично очаквах да обяви час на събиране на Орлов мост, най-късно 6:00, а по възможност и 5:30. Както винаги Деси закъсня, но не с много и в 7:15 групата в състав 6 туриста и Момчил вече беше на път. Володята ни метна до Център Мальовица и в 9:00 поехме през хижата към седловината Прозореца в района на алпийски заслон БАК. До Втора тераса стигнахме с почти бясно темпо за 1:10. От там с много леко забавяне на темпото най-вече, защото наклона се увеличи близо тройно продължихме нагоре и точно в 11:00 ч. бяхме готови за приключението. Точно в последните метри на изкачването към Прозореца започна да вали. Спря, когато вече бяхме стигнали в крайната точка на прехода – едно хотелче в района на Елешница.
И така, вече оборудвани с каски, започнахме спускането надолу. За 15-тина минути стигнахме първия и най-голям (около 25 м.) отвес по трасето. Тук се наденахме в седалките, а Момчил ни овърза като пашкули с гръдните обвръзки и един по един поехме надолу. Общо екипирането на трасето и участниците и спускането на всички по отвеса отне малко над час. Това естествено не се хареса на шефа и той започна да пришпорва всички да бързат там, където маршрута позволява. След още 20-тина минути и няколко интересни подскачания по скалите, особено при положение, че вече всичко беше дюз мокро и страшно хлъзгаво стигнахме до кулминацията на маршрута – Прохода на водопада. Така се нарича един отвес, който, ако трябва да се оборудва, би било доста голямо предизвикателство. За наше щастие обаче, още преди години бдителни луди глави са открили, че съществува тесен тунел с 2-3 м. вертикален участък, последван от наклонена галерия, който излиза точно под отвеса. Преминаването му не представлява особена трудност, но води до особена калност на излезлите от долната му страна.
От тук продължихме надолу с ясното съзнание, че още не сме минали и една трета от маршрута, а времето вече напредва. След още един съвсем малък отвес преминат с рапел, Момчил предприе изненадваща маневра в дясно по склона на улея, който вече не беше толкова непристъпен като в началото. По този начин избегна опъването на още 2 рапела и ни спести доста време. Макар ходенето напреко по силно наклонен терен също да не е особено лека задача, все пак беше за предпочитане през ходенето по супер мокрите камънаци. Върнахме се в основното трасе на улея, само за да пресечем дола, който вече си мязаше доста осезаемо на река и продължихме по левия склон, за да достигнем дългия наклонен рапел. Тук по правилата за спускане по наклонен рапел не бяхме на протриващи възли през карабинер, а със самозатягащи се възли. Това обаче изигра лоша шега на един от участниците и за малко да прецака и още един, което наложи отново да се прибегне до вече изпитаната методика на спускане с протривка. След като се установи, че търкалянето по наклонен тревист терен, обикновено не води до сериозни последици, повечето от нас вече солидно премръзнали, продължихме надолу.Очакванията бяха, че до долу няма да има нужда от повече въжета, но мокрите скали принудиха началника да пусне още 2 рапела за преминаване на пасажи с отвес не повече от 2 метра, които иначе могат да се минат само с държане за хватки. На последния рапел, даже се наложи да жертваме около 2 метра въже, поради липса на други опции за безопасно преминаване. Часът вече беше 18:00, но пък края вече наближаваше. След още малко ходене напуснахме окончателно улея и по левия склон се отправихме през гората към асфалтовия път между Кирилова поляна и Рилския манастир. Стъпихме на пътя малко преди 20:00 заедно с последните проблясъци светлина и Момчелников беше изключително доволен от групата. Володята ни чакаше на уреченото място и скоро вече бяхме на топличко в хотела. Свалихме мокрите дрехи (аз лично не чух, у някой да е останала суха дреха след целия този дъжд), ударихме по един душ и се настанихме в кръчмето на по чашка винце, гарнирана с вкусна гозба.
На сутринта поехме с бусчето към полето. Навестихме Стобските пирамиди. Оплюхме таксата от 2 лева, която са определили за раглеждането им, при положение, че цялото облагородяване на пътеката е станало по евро проект и си минахме по пряката странична пътека. В горния край поредната доза оплюване беше предизвикана от табелката „Внимание опасен участък”, която стоеше на края на един дървен парапет и която всъщност трябваше да гласи „След като окрадохме европарите, остатъкът стигна до тук”. От върха, Момчил реши, че вчерашната изродия е била малко и с половината група пое напряко през гората към долината в ляво. Противно на моите очаквания, не само че стигнаха успешно до долу, ми дори ни изпревариха.
В равнинната част на програмата включихме посещение на Самокова в гр. Рила и хапване в любимото заведение точно до ж.п. линията в с. Мурсалево и в ранния следобед се прибрахме в София. Към този етап, се заканих на Момчил, че догодина пак ще се включа в маршрута, но към днешна дата, след контузията на коляното, за която ще стане дума по-късно не мисля, че има особени шансове да се случи.
Тук идва моментът да поясня, как се появи подзаглавието на статията. Поради ранния час на прибиране имаше време и за едно кино, та с Жени гледахме „Последният въздушен повелител”.
Дяволския улей
Събота, великата дата 11.09. Отново в 7:00 ч. групата е на линия на Орлов мост и с малкото бусче умело шофирано от Сивко се понасяме към Мальовица. На Панчарево събира Момчил, хапваме по една бърза баничка и продължаваме. Сценарият до Прозореца е почти точно копие на този от миналата седмица. Разликата се дължи на атмосферните условия. Докато миналата седмица катерейки се нагоре времето се разваляше, то сега се оправяше и на втора тераса вече беше слънчево и прекрасно.
Стигайки в началото на Дяволския улей, предвид бързината на групата и хубавото време, душата на Момчил се поразмекна и ни разходи и до вр. Двуглав, за да се насладим на прекрасната гледка.
Точно в 12:00 започнахме спускането на улея. Множество стръмни пасажи, част от които преминавахме с помощта на здравата ръка на водача, но без никакви осигуровки. В 12:45 приключихме с алпийската част, но всъщност по всеобщо мнение на участниците започнахме по-трудната част, където имаше множество силно наклонени тревисти склонове. По част от тях опитахме да се спуснем по Д..., но се оказаха на гадни тераски и бабуни и нямахме особен успех.В крайна сметка около 15:00 ч. успешно се припътихме в района на Кирилова поляна, където Сивко вече нетърпеливо ни чакаше. Последва дежурното хапване на Мурсалево, едно доста бясно каране към София и около 18:00 ч. вече бяхме в родната мърлява столица.
Митикас, Стефани и обиколка на Олимп
Както вече казах, тази екскурзия не беше в предварителните ми планове и се записах в последната възможна минута, но съм изключително доволен, че го направих. Всички глупости, които се говорят за Олимп в България, са абсолютни митове и планината е настина много красива, а върховете много по екстремни за изкачване в сравнение с Мусала и Вихрен.
Ден 1
Групата в състав 19 туристи, един водач (вездесъщия Момчелников) и двама любители на морето се натовари на автобуса на Тони и се понесе през границата, покрай Солун, до Лептокария, където оставихме рибоците да се плацикат в морето, докато ние си трошим краката. От там през Литохоро в 17:00 ч. бяхме на паркинка на Приония и след експресно раздаване на ЛОК-овете тръгнахме към х. Спилиос Агапитос. За отбелязване е, че, макар и за кратко, попаднахме в капана на тъпите стачкуващи гърчуля и малко преди Серес се наложи да почакаме 20-тина минути, преди да продължим.
Момчил беше демократично настроен, поради факта, че пътеката няма разклонения и места, където човек да се обърка и затова разреши всеки да движи със собствено темпо. И така първите стигнаха до хижата за по-малко от 2 часа, а последните за около 3. Всеки, който е чел описанието на условията в Refuge A, както още е известна х. Спилиос Агапитос и правилата, които трябва да се спазват вътре, ще остане очарован от реална обстановка. В България не можете да намерите толкова чиста и добре поддържана хижа. Хапнахме, поприказвахме си до 21:50 и по най-бързия начин се приготвихме за лягане, защото токът се гаси точно в 22:00.
Ден 2
В 8:30 всички под строй поехме към Митикас в прекрасно слънчево време. До вр. Скала всичко беше прекрасно, след това демокрацията свърши, защото започна трудната част от маршрута. Оборудвахме се със задължителните за маршрута Каки Скала каски. Навлякохме всички налични дрехи, защото вятърът беше пронизващ и в строг ред тръгнахме към Митикас. Не мога да кажа, че маршрута представлява някаква сериозна трудност, но трябва да се внимава почти през цялото време – или стъпалата се неудобни, или трябва да внимаваш да не бутнеш камъни върху идващите след теб или ти се налага да се разминаваш с идващите срещу теб, далеч не толкова внимателни българи. Както казва Момчил, всяка от последните 3 години, се налага хеликоптер да сваля от района пострадали българи, в повечето случаи поради плиткоумието на разни недодялани водачи. Сами се сещате, че Радецки подобен случай няма.
Стигнахме върха, насладихме се на панорамата за 5 минути, направихме по няколко снимки и задължителната обща снимка на групата и се понесохме обратно по маршрута към Скала. Минахме през Скулио, който не представлява абсолютни никакво предизвикателство в хубаво време, но пък открива изключителна гледка към масива на Митикас и Стефани и слязохме в долчинката под него, където обядвахме. От там в съвсем свободен ход с много почивки под прекрасното слънце групата се прибра обратно в хижата.В 18:00 ч. в столовата на хижата се проведе кратко, но изключително важно обучение за придвижване по хоризонтален и наклонен парапет, което щеше да ни трябва при изкачването на Стефани на следващия ден.
Ден 3
Отново тръгване около 8:30 по пряката пътека към хижите Христос Какалос и СЕО. В мъгла и доста силен конденз от нея около 11:00 ч. се настанихме в СЕО и започнахме да дебнем, дали Тронът на Зевс ще прояви снисхождение към групата ни и ще се открие, давайки ни възможност да го изкачим.
Скоро времето се пооправи и Момчил не чака втора покана. По най-бързия начин екипира всички със задължителните за финалната част на маршрута гръдни обвръзки и поехме по Зонария към началото на пътеката за Стефани – Ууки Стефани. След има-няма час бяхме на Стефани 2, докъдето се стига по стръмен, но безопасен улей. Тук Момчил с много малка помощ от страна на мен и Пепи, започна оборудването на трасето, което се състои от общо 3 въжета, закачени за наличните по трасето планки и няколко оборудвани от началника скални халки. След като всяко от въжетата беше готово, половината от групата пое по маршрута. Не мога да отрека, че беше интересно, особено за мен и Пепи, които се занимавахме най-вече с оказване на помощ на по-неопитните участници.
Цялата процедура по изкачване на Стефани 1 отне на водача и групата около 2 часа, като втората групичка учели малко по-мъгливо време, но пък чакаше в по-слънчево време и не може да премръзне много.Върнахме се в хижата и се отдадохме на топли манджички и чашки с винце.
Ден 4
Време е да слизаме към полето. Не знам дали на планината не й се искаше да я оставяме или просто си беше в кофти настроение, но не можахме да видим, нито платото на музите, нито ридът Лемос, нито гледките от Скурта. Единственото, което заслужаваше внимание по време на слизането е огромната вековна черна мура, в сравнение с която нашата Байкушева мура е детенце в предучилищна възраст. Мъглата й придаваше изключително мистичен вид и се чувствахме малко като във Ветроклин при Ентите.
Стигнахме до уреченото място на пътя в 12:00 ч., което според Момчил е най-бързото време постигано до сега от група водена от него по този маршрут. Натоварихме се на рейса и след по-малко от час, вече бяхме на брега на морето в хотелчето в Лептокария.Настанихме се, и въпреки лошото време част от нас изпробваха как е водата в Егейско море – солена е. Следобяд направихме едно бързо пазаруване в местния Лидл, а вечерта си устроихме „Тераса парти” на две основни групички – ВИП туристите с водача + Петър и Жени и останалите, които даже май посетиха и някоя от местните дискотеки, защото доста дълго време липсваха от тяхната тераса.
Ден 5
Времето най-сетне се оправи отново, но вече е време да си тръгваме. По пъргавите, отново се топнаха във водата, но аз не бях от тях. Около 9:00 ч. поехме обратно към България. На излизане от Лептокария спряхме да снимаме върховете, които се бяха открили много красиво и продължихме към Солун. Помотахме се малко из улиците му, посетихме църквата „Свети Димитър Солунски”, видяхме Бялата кула, хапнахме по един Гирос (или Джирос, така и не разбрах, кое е правилното), качихме се до крепостните стени и продължихме към границата.
Разхождайки се из Солун по едно време осъзнах, че подаръците, които бях взел за Жени в Лептокария, останаха на масата в стаята на хотела, та набързо организирах повторен шохинг, за да не се връщам в България с празни ръце.
В заключение бих препоръчал тази екскурзия на всички любители планинари. Цената наистина е малко по-висока в сравнение с повечето други туроператорски агенции, но организацията е с пъти по-добра, а мерките за сигурност на туристите, които се предприемат не можете да намерите никъде другаде.
И така, успях да убия 2 часа пишейки този пътепис и вече е време, лека полека да се отправям към гейта, за да се бордвам за Осака. Предстои ми 11 часа полет, след това 5 часа почивка и още 11 ч. полет да Окланд, където се надявам багажът ми да пристигне заедно с мен, защото иначе ще стане интересно.
В заключение, искам да благодаря на Деси Стаменова за предоставените снимки и разрешението да публикувам част от тях в тази статия.
Публикувано от Осака, Япония
