Майските празници минаха бързо- трябваше да ги продължим.
Връх Руен къде си?
Тази година майските празници отбелязахме с по-кратко пътувене из родината. Макар, че обикаляме родните планини от години, все още има много места, които сме подминавали. А те са чудесни за къси и привидно къси преходи.
От миналата година остана недовършена част от Беласица, но сега нямаше възможност за това. Спряхме се на Осоговската планина. На скоро бях чел един пътепис за изкачване на връх Руен. Запалих се по тази идея, пък и върхът е в списъка със стоте национални туристически обекта.
Около Гергьовден не се отвори сгода да отидем, но с Тедо се разбрахме при първа възможност да действаме. Не за два, а за един ден и това стана в неделя на 10 май 2009г.
Знаехме че ни чакат поне 7 часа ходене, затова тръгнахме рано в 6.00 от моста на НДК. Така и движението беше по-спокойно. Около 7.30 бяхме в Кюстендил. Денят беше ясен, наоколо беше зелено, а в далечината се виждаха още снежните върхове на Рила и Пирин. Намерихме къде е пътя за хотел Трите Буки и продължихме към него. Оставихме колата там.
Хванахме нагоре по пътеката подсичаща в. “Кюнек”. След 15минути излязахме от гората. Пътеката е добре мамаркирана. Откри се широка гледка към близките върхове .Снегът се е стопил напълно до 1700м. Нагоре има отделни преспи, които тайно се надявах че ще може да заобиколим. Наоколо беше пълно със пролетни цветя, покрай потоците едни такива жълти образуващи оствови. В далечината забелязах голяма граблива птица. Опитах се да я снимам , но вече се бе отдалечила твърде много.
Докато вървяхме Тедо оглеждаше следите по-пътеката. И ето, че след малко се срещнахме със стадо коне. Бяха неподвижни. Нещо явно не беше наред защото няколко бяха легнали на земята. Продължихме нагоре покрай изоставена постройка след резкия завой на пътя. За 1.30 стигнахме до заслон “Превала”. Тук направихме кратка почивка и лека закуска. До тук беше равното, от тук нататък започваше стръмно изкачване. За сега вървяхме по-график.
При чешмата в месността “Бегбунар” се разминахме с първия за деня турист. Малко ни наплаши като го питахме колко път има до върха, но стана ясно че не е по такъв вид преходи. В далечината съзряхме група велосипедисти, които си бутаха колелата по първата стръмнина. Минахме право нагоре. Започна да се вижда какво ни предстои. По картата на “Картография “ имаше да минем покрай три върха докато се задъним в граничното било, където трябваше да е Руен. Видяхме три върха, напречно било с път по него. Разстоянието не беше голямо. Имаше вероятност да го вземем за час и малко. Да ама не! От второто връхче се забеляза още една поредица от върхове. Тук ни пресрещна едно куче, държащо се като вълк. Беше хъски. Изчакваше на разстояние, наблюдаваше ни, после се доближи. След като ни подуши и повървя за малко с нас изчезна някъде. Сигурно беше на велосипедистите, но нямаше нашийник.
Стигнахме до първата преспа. Успешно я заобиколишме отгоре. Дано и следващите бъдат така! Но ще видим. Излезнахме на седловина по която имаше изкопан окоп. Следващият връх си беше все още в зимно настроение. Прецапахме през снега и насреща се откри висок връх със заслон в подножието. Отговаряше на половината от особеностите, по които трябваше да познаем Руен. Но нямаше гранични пирамиди, оказа се че не е на пограничното било. А след него има още три върха и третият трябва да е Руен. На връщане минахме по ниско покрай заслона и разбрахме че това е бил връх Шапка. Картата на “Картография” добре ни заблуди.
След около час, вече поизморени от снега и с мокрите обувки, вървяхме в последните метри до върха. Пътеката беше като магистрала. Три ленти, кеф ти от ляво, кеф ти посредата по стълбовете, кеф ти и от дясно. И ето ни на Върха. Часовникът бе отмерил четири часа от както тръгнахме от “Трите буки“. Върхът бе маркиран с три трочки: същинската триангулачна точка, гранична пирамида номер 91 и една каменна полуразрушена пирамида. Гледката от върха си заслужаваше най вече на изток-югоизток. Виждаха се Рила,Пирин, Беласица, Огражден и една река навярно Струма. Към Македония имаше мараня, виждаха се няколко селца и стръмните склонове на Осогово. Направихме кратка фотосесия и се отбихме до залона при върха за половин-часова почивка.
Заслонът беше някакава бивша постройка на граничарите построена 50-те години. Имаше две стаи с каменни стени. Вратата на входа беше подпряна върху преспата сняг, която вятърът е навял в предверието. Вътре си е хладно,но е по-заветно и има маси и пейки. Трябва да се отбележи, че местното дружество се беше погрижило добре за маркировката и заслоните. И на заслон “Превала” и на заслон “Руен” имаше печки, дърва инструменти и добре заредени шкавчета с неща от първа необходимост.При нужда може да се преспи, но трябва добър чувал. Иначе между камъните отстените духа. Подът е от насипани камъчета, а прозорците са рамки със единично стъкло. Ядната стая я бяха обживели няколко врабчета.
И ето ни по обратния път. Вече бехме с мокри обувки, така че карахме напряко през снега, без да се изкачваме излишно над преспите. От южната страна склоновете са лавиноопасни. Минавхме внимателно по горните части, където снега се крепеше стабилно на няколко окопа по-надолу, а също и на пътя. Снегът беше още уплътнен , дебел около 40см. Тедо ми услужи с едната си щека и аз минах напред. За секи случай спазвахме разстояние един от друг.
Наваксахме до един момент със времето. Очертаваше се да сме поне половин час по-бързо от колкото на качване. Но умората си казваше думата. Направихме почивка при заслон “Превала”. Без да бързаме в четири и половина бяхме при колата. Слънцето горе беше силно и ни поопече малко.
От “Трите Буки” взехме печата за върха и слязахме в Кюстендил. По пътя надолу бе бълно с другия тип туристи, спрели на няколко метра от колите си да опекат нещо на окъня. В Кюстендил само взехме по печат от музея на Майстора. И на двама ни не ни беше до зяпане на картини. Жаждата беше по серизен пробле. По един айрян щеше да ни дойде добре. Ноуви в близкото заведение имаха само натурални сокове. По-добре от хич.
В 5.30 вече пътувахме към София. Спокойният път на идване нямаше нищо общо със въщащите се след празниците хорица. Кулминацията естествено се усети при Перник и Черния кос.
В 7.00 вече се бяхме прибрали.
Като заключение ще кажа,че психически ходенето ни дойде малко повече от предвиденото, но пък съм доволен от това което видях и преживях. Напоследък почнахме да си говорим повече в минало време, къде сме били и какво ни се е случило. Е трябваше малко да опресним впечатленията.
