Ето, че след близо година отново сме тук. Малко ме беше хванал мързела, но сега съм решил да почна да поддържам блога и да пиша по-често. Колегата RDPK7 ще помага с оформлението.
Та, ето какво се случи на Пирин.
Тръгване на 6-ти от Централна автогара. От самото начало работата взе да се сбъгясва, щото за автобуса в 7,30 ч. нямаше билети, нищо ще вземем този в 8,30 ч. Радостното е, че времето обещава да е хубаво въпреки прогнозата за дъжд, която обаче не ни отказа да тръгнем. След 4 часа търкаляне с транспорта, най-сетне сме на х. Вихрен. Слънцето е на 6, вятърът подухва леко. Настаняват ни 13 човека в стая с 9 легла и 4 дюшека. Добре че има как да се комбинираме по двойки.
Към 14,30 ч. потеглихме към върха, въпреки съображенията, че времето няма да ни стигне, избрах маршрута през Казаните. Беше приказно красиво. Някои даже успяха да намерят и еделвайс, снимка за спомен и продължаваме нагоре. На върха бяхме по график. Първите в 17,10 ч., последните в 17,45 ч. Имаше малко мъгличка, но и хубави снимки се получиха. После надолу към хижата. Малко ни се поразбиха коленете, но пък бяхме супер щастливи.
Време е за вечеря. Да ама не, столовата препълнена с пияници дошли с колите до горе, само и единствено с тази цел. Облякохме кой каквото имаше и заехме двете външни маси, въпреки приятната температура от около 2-3 °C над нулата.
Към 21,00 ч. ми звъни телефона. Ачо, който вече го бяхме отписали, току що е минал границата при Гоце Делчев и идва към хижата. Чудесно още един човек ще топли стаята с телесната си температура. Пристигна към 22,30 ч. В столовата най-сетне се беше освободила една маса и част от групата се намести на нея. Откараха до 1 часа - гадовете се надяваха да им позатоплим стаята, обаче нямаха късмет. Просто студа беше толкова голям, че и 30 човека да бяхме, пак нямаше да ни е по-топло.
На сутринта двама отказаха да продължат. Единият поради общо неразположение, другият поради големия студ през нощта (и поради мързел, ако питаш мен). Едвам раздигах групата от креватите и вместо в 8,00 ч. потеглихме в 9,00 ч. Планът беше х. Синаница, а при хубаво време и върха.
До Муратово езеро успяхме да наваксаме част от закъснението, но после до Бъндеришка порта си го отворихме отново. По пътя към Синанишка порта ни заваля лека сугращица, но връщане назад вече нямаше. Успяхме да се промъкнем преди да завали сериозно.
Заваля сериозно, като в средата на зимата. Не спря чак до полунощ, натрупа около 20 см. Естествено върхът остана за следващия път, тъкмо да има за какво да отидем пак.
На сутринта слънчо отново беше решил да ни радва. Страхотни снимки станаха. Поехме надолу към Кресна, с надеждата, че транспорта, който съм уговорил ще ни чака на Върбите (местност, на която всички местни казват Лагера). Хижарят даде указания да не следваме маркировката, а в един момент да хванем по бѝлото. Ама кой да разбере, че става дума за някакво малко бѝло и отклонение от маркировката на не повече от 50-100 метра. Избих по пътеката за х. Яворов. По едно време я изгубих и тръгнахме на посоки през гората спазвайки посоката, в която трябва да е бѝлото. Е стигнахме го, но по времето, когато вече трябваше да сме на пещерите, ако бяхме движили по маркировката. След около час по бѝлото стигнахме до отвес точно над реката. Кратко съвещание и избираме да слизаме на ляво. След шеметно 15 минутно спускане, разбираме, че решението е било правилно. Намираме се на 100 м. от разклона, до който трябваше да стигнем по нормалния път.
Обхват няма, така че се надяваме транспорта да ни чака и след кратка почивка тръгваме надолу. Успях да се обадя на момчето с буса към 13,15 ч., когато според мен трябваше вече да е на Лагера и да ни чака. Оказа се, че понеже не съм му потвърдил, не е тръгнал от Кресна, но се организира бързо и се съгласи да се качи и по-нагоре, защото след загубването бяхме доста уморени. По време на разговора разбрах, че всъщност не става въпрос за бус, а за камион ГАЗ. Е поне ще е забавно.
Всъщност забравих да кажа, че освен мойте 14 човека успях да загубя и петима бургазлии и двама радомирци.
Накрая се метнахме на пътническият влак, прекачване на Дупница и в София малко преди 21,00 часа.
Та, ето какво се случи на Пирин.
Тръгване на 6-ти от Централна автогара. От самото начало работата взе да се сбъгясва, щото за автобуса в 7,30 ч. нямаше билети, нищо ще вземем този в 8,30 ч. Радостното е, че времето обещава да е хубаво въпреки прогнозата за дъжд, която обаче не ни отказа да тръгнем. След 4 часа търкаляне с транспорта, най-сетне сме на х. Вихрен. Слънцето е на 6, вятърът подухва леко. Настаняват ни 13 човека в стая с 9 легла и 4 дюшека. Добре че има как да се комбинираме по двойки.
Към 14,30 ч. потеглихме към върха, въпреки съображенията, че времето няма да ни стигне, избрах маршрута през Казаните. Беше приказно красиво. Някои даже успяха да намерят и еделвайс, снимка за спомен и продължаваме нагоре. На върха бяхме по график. Първите в 17,10 ч., последните в 17,45 ч. Имаше малко мъгличка, но и хубави снимки се получиха. После надолу към хижата. Малко ни се поразбиха коленете, но пък бяхме супер щастливи.
Време е за вечеря. Да ама не, столовата препълнена с пияници дошли с колите до горе, само и единствено с тази цел. Облякохме кой каквото имаше и заехме двете външни маси, въпреки приятната температура от около 2-3 °C над нулата.
Към 21,00 ч. ми звъни телефона. Ачо, който вече го бяхме отписали, току що е минал границата при Гоце Делчев и идва към хижата. Чудесно още един човек ще топли стаята с телесната си температура. Пристигна към 22,30 ч. В столовата най-сетне се беше освободила една маса и част от групата се намести на нея. Откараха до 1 часа - гадовете се надяваха да им позатоплим стаята, обаче нямаха късмет. Просто студа беше толкова голям, че и 30 човека да бяхме, пак нямаше да ни е по-топло.
На сутринта двама отказаха да продължат. Единият поради общо неразположение, другият поради големия студ през нощта (и поради мързел, ако питаш мен). Едвам раздигах групата от креватите и вместо в 8,00 ч. потеглихме в 9,00 ч. Планът беше х. Синаница, а при хубаво време и върха.
До Муратово езеро успяхме да наваксаме част от закъснението, но после до Бъндеришка порта си го отворихме отново. По пътя към Синанишка порта ни заваля лека сугращица, но връщане назад вече нямаше. Успяхме да се промъкнем преди да завали сериозно.
Заваля сериозно, като в средата на зимата. Не спря чак до полунощ, натрупа около 20 см. Естествено върхът остана за следващия път, тъкмо да има за какво да отидем пак.
На сутринта слънчо отново беше решил да ни радва. Страхотни снимки станаха. Поехме надолу към Кресна, с надеждата, че транспорта, който съм уговорил ще ни чака на Върбите (местност, на която всички местни казват Лагера). Хижарят даде указания да не следваме маркировката, а в един момент да хванем по бѝлото. Ама кой да разбере, че става дума за някакво малко бѝло и отклонение от маркировката на не повече от 50-100 метра. Избих по пътеката за х. Яворов. По едно време я изгубих и тръгнахме на посоки през гората спазвайки посоката, в която трябва да е бѝлото. Е стигнахме го, но по времето, когато вече трябваше да сме на пещерите, ако бяхме движили по маркировката. След около час по бѝлото стигнахме до отвес точно над реката. Кратко съвещание и избираме да слизаме на ляво. След шеметно 15 минутно спускане, разбираме, че решението е било правилно. Намираме се на 100 м. от разклона, до който трябваше да стигнем по нормалния път.
Обхват няма, така че се надяваме транспорта да ни чака и след кратка почивка тръгваме надолу. Успях да се обадя на момчето с буса към 13,15 ч., когато според мен трябваше вече да е на Лагера и да ни чака. Оказа се, че понеже не съм му потвърдил, не е тръгнал от Кресна, но се организира бързо и се съгласи да се качи и по-нагоре, защото след загубването бяхме доста уморени. По време на разговора разбрах, че всъщност не става въпрос за бус, а за камион ГАЗ. Е поне ще е забавно.
Всъщност забравих да кажа, че освен мойте 14 човека успях да загубя и петима бургазлии и двама радомирци.
Накрая се метнахме на пътническият влак, прекачване на Дупница и в София малко преди 21,00 часа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар